Знам, че съм способен на величие и очаквам да достигна това ниво
Полина Друмева
„Знам, че съм способен на величие и очаквам да достигна това ниво.“
Има нещо много силно в това изречение, но не защото звучи уверено, а защото носи едно много по-дълбоко усещане и то е усещането, че човек вече е взел решение вътре в себе си, много преди резултатите да го покажат отвън. Това не е мотивация от типа „ще се надъхам за този мач“, това е вътрешна позиция, която се изгражда с години, измечтана някъде там във времето.
Ако се замислим честно, повечето деца искат да бъдат успешни, но много по-малко са готови да преминат през процеса, който стои зад тази дума. Величието и успехът, колкото и красиво да звучи, не е момент, а дълъг период от време, в който почти нищо не изглежда като успех, напротив. Това са тренировки, в които не ти се получава, това са мачове, в които си резерва, това са моменти, в които някой друг е избран пред теб, и точно там започва да се оформя разликата не в умението, а в начина, по който говориш със себе си.
Този тип мислене не означава, че винаги се чувстваш уверен. Означава, че дори когато се съмняваш, не си позволяваш да се откажеш от себе си. И това е много важно да се разбере, особено при подрастващите, защото те често бъркат увереността с липсата на страх. А истината е, че най-силните спортисти изпитват същите съмнения, същото напрежение, същия страх преди състезание… разликата е, че не позволяват тези състояния да определят посоката им и това, което дават ежедневно! И тук има една много тънка, но ключова линия между това да искаш да бъдеш добър и това да си готов да станеш такъв. Защото второто изисква нещо, което рядко се говори достатъчно търпение.
Търпение към процеса, към грешките, към това, че няма да стане веднага. Търпение към себе си, когато не си там, където ти се иска да бъдеш, търпение към съотборниците, родителите и поставените цели от другите около теб! Виждам това много ясно в работата си с деца – онези, които в крайна сметка стигат далеч, не са винаги най-талантливите в началото. Често са тези, които по някакъв начин са изградили вътре в себе си усещането, че пътят им има смисъл, дори когато отвън не изглежда така и е дълъг, в доказването и ежедневната дисциплина. Че мястото им не зависи от един мач, от една оценка или от това кой какво мисли за тях в момента.
И да, може би точно това стои зад тези думи. Не е амбиция, а вътрешна стабилност. Не нужда да доказваш, а способност да останеш в процеса. Не перфектност, а устойчивост в това да си там! Защото в крайна сметка не става въпрос само за спорта.Става въпрос за това какво изгражда спортистът в себе си, докато върви по този път.И ако трябва да оставим едно послание към децата, които днес се съмняват в себе си, може би ще е това:Не е нужно днес да си на нивото, което искаш.Но е важно да започнеш да мислиш като човека, който един ден ще бъде там.Останалото… идва с времето… и с търпението, доверието в процеса!
