И не онова „помня“, което стои в главата, а
онова, което живее в тялото, като усещане, приятна тръпка, облечена в черно
бели спомени, защото спомените често избледняват, напук на нашите усилия да
запечатаме там правилния кадър в цвят.
Помня първите ти стъпки на корта, все още
несигурни, малко тромави сякаш, подът беше по-голям от света ти. Топката се
търкаляше повече, отколкото отскачаше, а ръцете ти още не знаеха как да я
държат, но знаеха защо. Колко нескопосан беше ти в твоите усилия да бъдеш!
И тогава и двамата знаехме, че това защо ще ни
води години наред!
Нека ти разкажа за първия ти екип.
Малко широк. С номер 77 , който ти беше
прекалено голям за възрастта, но точно колкото трябваше за мечтата. Облече го с
онази сериозност, с която децата обличат бъдещето си, без още да знаят как се
нарича. Гледаше ме право в очите с надежда и търсене на одобрение, защото вече
растеше там, в твоята мечта, в изборът, който те води в годините и до днес.
Нека ти разкажа за първия ти мач.
За скамейката – дълга, студена, пълна с
чакане, защото беше “новият”
За трибуните – шумни, нетърпеливи, понякога
твърде строги за малките тела долу, които даваха всичко от себе си, играейки
танца на баскетбола.
За мен – седяща там, с ръце, впити една в
друга, брояща не точките, а вдишванията ти и усмивките, търсейки пъстрите ти
очи, за да разбера има ли щастие в тях. Защото очите бяха и са път към твоята
душа.
А после… първият кош.
Несъвършен. Крив, но все така истински. Да,
все още го помня
Такъв, който не влиза само в мрежата, а право
в сърцето. От онези моменти, след които разбираш, че радостта вече няма да бъде
тиха, а шумна, завладяваща и понякога изискваща хоризонт!
Помня часовете.
Безкрайните часове.
Тренировки след училище. Умората. Смеха.
Сълзите. Понякога отказването, понякога упорството. Разочарованието и
усмивките, от тези широките, където сякаш света ставаше по-светъл!
И колата…
Най-сладкото място на света.
Там говорехме за спорт – или поне така си
мислех. А всъщност говорехме за страх, за справедливост, за това как да падаш и
ставаш. За това какво означава да си част от отбор и какво означава да си сам.
И знаеш ли кое боли най-тихо?
Че тези разговори един ден започват да
липсват.
Не защото няма любов.
А защото детето вече не е дете.
Някъде по пътя ти стана мъж.
Без фанфари. Без предупреждение.
Раменете ти се разшириха, думите се прибраха
навътре, решенията станаха твои.
А аз останах с времето.
Казват, че то - ВРЕМЕТО- е „единица“.
Празно. Самота. Тишина.
Но не е вярно.
Това не е единица. Това е 0, пълна и кръгла,
съдържаща възможности, рамката, в която тъпчем нашите мечти и спомени.
Това е пространство!
Пълно с потенциал, който не сме се научили да
разпознаваме, защото сме били заети да караме към поредната тренировка.
……….
Затова ти разказвам.
За да знаеш – когато седиш по трибуните с
треперещо сърце, когато чакаш на скамейката, когато водиш онези разговори в
колата – ти не губиш време!
Ти създаваш спомени, които ще те държат
изправен, когато залата утихне.
И един ден ще се обърнеш назад и ще разбереш:
Не си чакал да срещнеш любимия си
баскетболист. Ти си бил там, когато той още се е учил да стъпва в шепота на
трибуните след мача.
Някои хора цял живот чакат да открият любимия
си баскетболист, аз изградих моя! Даже двама!
