колективните спортове и детето като част от отбора
Полина Друмева
В КОЛЕКТИВНИТЕ СПОРТОВЕ много често вниманието
ни е насочено към видимото, схемите, комбинациите, мачовете, към тактическите
размествания, към физическата подготовка и дисциплината.Към това кой как изпълнява,
кой колко издържа, кой колко бързо напредва и докато обсъждаме всички тези
важни елементи, почти не забелязваме един друг процес.
Процесът, който протича паралелно и
който може да се окаже решаващ за представянето на детето като индивидуалност,
а и на целия отбор и това е именно вътрешната динамика на групата и онези фини,
често невидими напрежения, които започват да се трупат между съотборниците
много преди да станат открит и достатъчно видим конфликт.
Тези напрежения рядко избухват внезапно и
почти никога не започват с директна враждебност. Напротив, те се зараждат
тихо, на едно по-дълбоко ниво, в един много чувствителен период от развитието,
когато детето постепенно се отдалечава от семейния център и започва да търси
отражението си в очите на връстниците.Защото именно там- в групата то започва да
измерва собствената си стойност, през така наречените лидери или
фаворитизираните деца от треньора, клуба и публиката.
Около 10–12-годишна възраст настъпва
естествена, но мощна психологическа промяна, която е описвана в редица
изследвания върху социалното развитие на подрастващите.Интересни са тези на Джудит
Харис, а и по-новите анализи, публикувани в Списание за ранна юношеска възраст,
които показват ясно, че точно в тази възраст ПРИНАДЛЕЖНОСТТА КЪМ НАБОРНАТА
ГРУПА ЗАПОЧВА ДА ИМА ПО-СИЛНО ВЛИЯНИЕ ВЪРХУ САМООЦЕНКАТА ОТ РОДИТЕЛСКАТА
ОБРАТНА ВРЪЗКА.
Това означава, че съотборниците вече не са
просто деца, с които тренирам, а се превръщат в огледала, в които се отразява
усещането за аз съм ценен или аз съм излишен, аз съм част от това или аз съм на ръба
на бъда изключен и затова трябва да се подчинявам и да им угаждам, за да мога
да играя. И когато в този период се появят първите разделения, първите
групички, първите неформални йерархии, те не са просто детски капризи, а част
от един дълбок процес на търсене на идентичност и позиция в групата. И това
търсене става екзистенциално и целеполагащо основата на формирането на
идентичността по време на най-важният период - пубертета.
Изследвания в областта на груповата динамика
при млади спортисти показват, че именно в тази възраст социалната кохезия на
отбора започва да влияе пряко върху представянето, мотивацията и дори върху
риска от отказ от спорт, защото когато детето не се чувства прието или се усеща
изолирано, нервната му система преминава в режим на защита, а не на развитие.
То започва да влага повече енергия в това да
се впише или да се предпази, отколкото в самата игра. Видимо е за този, който има очи да го види, а не
да го сложи в графа - мързи го и не дава всичко от себе си. Можем спокойно да
направим паралел и в работната среда и динамиката в групата там. И ако
възрастните около него не разпознаят този процес навреме, напрежението постепенно
се натрупва, докато един ден не се прояви под формата на конфликт, спад в
мотивацията или внезапно не искам повече да бъда част от това ( спорта ).
Това е моментът, в който е важно да се
замислим не само за това какво се случва на терена, а и за това какво се случва
между децата извън него– в съблекалнята, в социалните мрежи, в погледите, в
малките подмятания, които за възрастния могат да изглеждат незначителни, но за
подрастващото дете са силно заредени със смисъл. Защото когато детето започне
да търси стойността си в групата, всяко изключване, всяка подигравка или
пренебрежение се преживява много по-дълбоко, отколкото ние предполагаме, и
точно там, в тази тиха зона на емоционално напрежение, често започват
конфликтите, които по-късно виждаме като проблем в отбора, но които всъщност са
отражение на един естествен, но уязвим етап от израстването.
Майка ми обича да казва, че ние сме като петте
пръста на ръката, различни, но заедно в това, което правим, И само когато всеки
влезе в своята роля и избяга от еднаквостта ще може ръката да се свие в юмрук и
"да мачка". Приложимо в колективните спортове е лесно, когато не се
гледа само ОТБОРА като цялостност, но и ВСЯКА ОТДЕЛНА И УНИКАЛНА ЛИЧНОСТ в
него, развивайки уникалните и специфични качества на дадения индивид, той влиза
в своята роля, за да допреднесе към общото благо и победите.
Хубаво ще е не само да говорим с децата си, но
и да ги ВИЖДАМЕ! Нашият мозък е устроен да приема сигнали на невербално
поведение и отклоненията от обичайността лесно биват забелязани, ако имаме очи
да ги видим.
