Умът не прави разлика между преживяното и ярко изобразеното!Има нещо изключително красиво в това, че човешкият мозък реагира не само на РЕАЛНОСТТА, а и на ПРЕДСТАВАТА ЗА НЕЯ, защото когато едно дете затвори очи и си представи как подава, как стреля, как стъпва стабилно на терена, неговата нервна система не стои безучастна наблюдателка, а започва да активира същите невронни пътища, които би активирала и при реалното изпълнение. Кинестетика.
А тя е концепция фокусирана върху осъзнаването на собственото тяло и движението. Това не е поетична метафора, а феномен, който е изследван систематично в когнитивната невронаука и спортната психология през последните десетилетия.
Още през 90-те години изследванията върху т.нар. motor imagery (когнитивен процес при който човек съзнателно си представя как извършва определено движение без всъщност да го прави, вид „мислена тренировка“ или симулация на движениекоято активира същите мозъчни области както при реалното физическо изпълнение) ПОКАЗВАТ, ЧЕ КОГАТО ЧОВЕК СИ ПРЕДСТАВЯ ДВИЖЕНИЕ, се активират определени зони, области, които участват и в реалното изпълнение на движението. Проучванията с функционален магнитен резонанс (fMRI) демонстрират значително припокриване между мозъчната активация при реално движение и при неговото ментално репетиране. Това означава, че МОЗЪКЪТ ТРЕНИРА ПЪТЕКАТА ДОРИ КОГАТО ТЯЛОТО Е НЕПОДВИЖНО.
Едно от често цитирани изследвания в тази област е мета-анализът на Driskell, Copper & Moran (1994), който показва, че менталната практика подобрява представянето, особено когато е комбинирана с реална физическа тренировка. По-нови анализи потвърждават, че СИСТЕМНАТА ВИЗУАЛИЗАЦИЯ ВОДИ ДО ИЗМЕРИМИ ПОДОБРЕНИЯ В ТЕХНИКА, ВРЕМЕ ЗА РЕАКЦИЯ И УВЕРЕНОСТ. Това не е позитивно мислене, а невронно обучение, извършващо се в състояние на мозъка, където има доминация на алфа или тета мозъчни вълни, особено когато визуализацията е спокойна, дълбока и емоционално наситена.
Когато един атлет си представя как влиза в състезателната зала, как чува шума, как усеща топката, щеките или ракетата в ръцете си, как поема въздух и изпълнява движение спокойно и фокусирано, неговата автономна нервна система реагира. Пулсът може леко да се покачи. Мускулният тонус се променя. МОЗЪКЪТ КОДИРА ПРЕЖИВЯВАНЕТО КАТО ОПИТ. И именно тук се крие силата на визуализацията ТЯ СЪЗДАВА ПОЗНАТОСТ. А познатостта намалява заплахата. В това водено състояние, на лек транс, в началото в кабинета при мен, а после, след като са обучени го правят сами в къщи, самите подрастващи променят не само концепцията за успешност, но и определени усещания и вярвания, които са бетонирали, било заради неща, които са им казвани по време на състезание, било дедукции, до които са достигнали сами, негативни когниции, към които мозъкът сам обича да се поддържа, за да може да спаси тялото и да оцелее личността, без да си даваме сметка, че това са просто стари наши модели на справяне и защити срещу миналото.
Невробиологично това е свързано с начина, по който амигдалата оценява стимулите. Когато нещо е напълно ново и непознато, мозъкът го регистрира като потенциален риск. Когато обаче вече сме били там, дори само ментално, реакцията се смекчава. Това е причината елитните спортисти да използват ментално проиграване на ситуации преди състезания, защото по този начин намаляват новостта и увеличават усещането за контрол.
Случай от практиката ми е на момче, Маунтин байкър, който рисуваше със затворени очи пистата преди състезание, знаеше наизуст всеки вираж, всеки скок, къде бяха мокрите камъни и къде корените, картината се проектираше в ума му като на екран. Успешност!
Важно е обаче да уточним нещо съществено и то е, че мозъкът не прави разлика между реално и живо въобразено преживяване, когато визуализацията е детайлна, емоционално наситена и сензорно богата. Ако тя е повърхностна, абстрактна и лишена от телесно усещане, ефектът е минимален. Затова е важно да се мине обучение за това! Изследванията показват, че колкото повече сетива се включват в менталната репетиция, звук, допир, зрителни детайли, вътрешен диалог, толкова по-силна е невронната активация.И да не забравяме, че самата продължителност трябва да е точно толкова, колкото на самата среща, мач или спускане.
При атлетите визуализацията има още един важен аспект– тя подпомага изграждането на увереност чрез преживяване на успешен сценарий и замяна на един травматичен спомен с друг, като едновременно с това държим реалността на първия. Когато атлетът многократно преживява в ума си справяне, нервната система започва да свързва предстоящото събитие НЕ СЪС СТРАХ, А С ВЪЗМОЖНОСТ. Това не гарантира перфектно изпълнение, но намалява блокажа. И в спорта, а и в живота, понякога именно блокажът е това, което пречи на потенциала да се прояви, а ние искаме потенциалът да бъде осъзнат!
В моята работа със спортисти често виждам как след системна визуализация и автохипноза не само техниката става по-стабилна, но и погледът се променя. Атлетът върви към най-добрата версия на себе си, осъзнавайки че целият му потенциал се крие в него самия! И това не е магия. Това е неврофизиология. Чиста форма на реалност.
Умът не е пасивен наблюдател. Той е активен създател на пътеки. Въпросът не е дали ще ги създава, а какви ще бъдат те. Ако спортистът многократно си представя провал( а той го прави, повярвайте, без дори да осъзнае, в тези хиляди мисли, които текат в неговата глава и дори на моменти не ги регистрира, тялото го прави и да, тялото ще реагира на този сценарий. Ако си представя стабилност, дишане, движение с увереност, същите невронни мрежи ще бъдат укрепвани.
Може би най-ценното в тази техника не е просто, че подпомага представянето, а че учи спортист на нещо много по-дълбоко, на вътрешна подготовка, която не зависи от външните обстоятелства, от шума в залата, от строгия съдия, от резултата на таблото или от погледите на публиката. Защото теренът винаги ще бъде непредвидим, съперникът винаги ще носи своята енергия, а напрежението винаги ще присъства, но когато вътрешната сцена е вече изградена, когато спортистът многократно е бил там в състояние на спокойна концентрация, тогава външната реалност не го изненадва така драматично. Когато умът е преминал през ситуацията с яснота и стабилност, тялото го следва с по-малко съпротива и повече доверие, както става и в живота.
И тук визуализацията естествено преминава в нещо още по-фино и по-дълбоко, в автохипнозата, която не е мистичен процес, а умение съзнателно да изключим външния шум и да насочим вниманието навътре, към онова пространство, в което се подреждат образите, убежденията и вътрешните реакции. Защото, ако искаме спортистът да изгради стабилен външен свят, увереност на терена, устойчивост при грешка, фокус под напрежение, то първо трябва да изгради здрава вътрешна основа, а тази основа не се създава в хаоса на външните стимули, а в тишината на вътрешната работа. Когато се научи да отпуска тялото си , да забавя дишането си, да насочва вниманието си към вътрешни образи и усещания, мозъкът преминава в по-дълбоко, интегративно състояние, в което старите реакции могат да бъдат пренаредени, а нови модели изградени с лекота и финес. В този процес ние не бягаме от реалността, а я репетираме отвътре, превръщаме се в перфектните актьори, не игнорираме страха, а го срещаме в безопасна вътрешна среда и постепенно му придаваме нов смисъл. Това е моментът, в който атлетът спира да бъде реактивен към външния свят и започва да създава вътрешен ред, от който после естествено се ражда външната стабилност.
Изгражда се мост между умението и изпълнението, между потенциала и реалното действие!
А когато вътрешният свят е структуриран, когато образът на справяне е преживян и приет, външният свят започва да се подрежда по него. Защото ние винаги играем така, както се виждаме отвътре.
И може би точно това е най-мотивиращото послание към всички спортисти и родители на подрастващи такива,че силата не започва отвън, тя започва в онзи момент, в който затвориш очи, изключиш шума и избереш съзнателно да изградиш вътрешната си сцена.
Оттам нататък всичко външно става продължение, а не доказване!
