Едно от НАЙ-ТРУДНИТЕ НЕЩА ЗА ПРИЕМАНЕ В СПОРТА не е умората, не е загубата, не е дори натискът, а онзи вътрешен разрив, който се появява в моменти, в които атлетът знае какво трябва да направи и не успява, усеща го като възможност в себе си, тренирал го е многократно, виждал го е ясно в ума си, и въпреки това точно в решаващия момент не достига до него. Не защото не иска, не защото не е подготвен, а защото в този момент не действа от нивото, от което мисли, че действа. И именно тук започва едно от най-съществените разбирания в спортната психология, че ГОЛЯМА ЧАСТ ОТ ПОВЕДЕНИЕТО НИ, включително под напрежение, НЕ СЕ ОПРЕДЕЛЯ ОТ СЪЗНАТЕЛНИТЕ РЕШЕНИЯ, а от много по-дълбок слой, в който са записани нашите преживявания, асоциации и модели на реакция, изградени много преди да започнем да ги осъзнаваме.Още в ранното детство нервната система започва да оформя начина, по който ще се свързваме със света, не чрез логика, не чрез анализ, а чрез преживяване, събрано от наблюдение и изучаване на БЕЗОПАСНИЯ субективен свят около нас. В този период мозъкът функционира основно в тета и алфа диапазони, състояния, в които възприемчивостта е висока, а критичният филтър е все още неразвит. Говорили сме за мозъчните вълни и участието им в спорта
Детето не поставя под въпрос света около него, то го изследва, любопитства и попива. Попива начина, по който се преживява успехът, начина, по който се реагира на грешката, начина, по който се усеща приемането или отхвърлянето. И тези преживявания не остават като спомени в класическия смисъл, а се превръщат в вътрешни модели, устойчиви, които по-късно се активират автоматично, без да преминават през съзнателната преценка. Именно затова в спорта често наблюдаваме как атлети, които на ниво знание и умение са напълно подготвени, в състезателна среда започват да повтарят едни и същи реакции не защото не могат по друг начин, а защото в този момент достъпът им е до това, което е най-дълбоко познато, партерните, изградени и възприети от самото начало.
И тук се появява една от най-съществените динамики, тази между съзнателния и подсъзнателния ум. Съзнателният ум е този, който анализира, планира, взема решения, заема сравнително малка част от общото ни функциониране само 12 процента, докато по-голямата част от поведението ни се случва автоматично, през вече изградени невронни пътища, останалите 88 процента. Това не е слабост, а адаптивен механизъм, в който нервната система търси бързина, ефективност, познатост. Но под напрежение този механизъм започва да работи по начин, който често е в конфликт с желаното представяне. Защото в момента, в който активирането се повиши, АНАЛИТИЧНОТО МИСЛЕНЕ ОТСТЪПВА МЯСТО НА ПО-АВТОМАТИЧНИ РЕАКЦИИ, а мозъчната активност се измества към по-ниски честоти, включително алфа диапазона, състояние, в което достъпът до вътрешните модели се увеличава. И именно тук се случва ключовото, не съзнателното намерение води поведението, а онова, което е вече вътре.
Това може да се види изключително ясно в различните спортове, в онези кратки, но решаващи моменти, които често остават извън вниманието на външния наблюдател. В баскетбола това е секундата преди шута, в която мисълта „да не пропусна“ се появява като едва доловим импулс, но променя цялото движение. Във футбола това е моментът преди паса, в който играчът ускорява решението си не защото ситуацията го изисква, а защото вътрешното напрежение го избутва. В тениса това е очакването на топката, когато напрежението започва да се натрупва още преди контакта. В плуването това е стартът– мястото, където тялото е подготвено, но вътрешното усещане не е напълно стабилно. В акробатиката това е онзи фин момент преди елемента, когато страхът не е мисъл, а усещане, което преминава през цялото тяло. Тези моменти са кратки, но именно в тях се проявява автоматичният ум и не като нещо отделно, а като продължение на всичко, което е било изграждано преди това.
Промяната в този процес не започва с контрол, нито с опит да „мислим по-позитивно“, а с нещо много по-фино и в същото време много по-съществено и то е СПОСОБНОСТТА ДА НАБЛЮДАВАМЕ.Така е открита и развита и психологията. Да изместим вниманието от външната оценка към вътрешното преживяване. Да започнем да разпознаваме какво се случва в нас в тези микро-моменти– каква мисъл минава, какво усеща тялото, как се променя дишането. Това не е откъсване от играта, а навлизане по-дълбоко в нея, защото именно там се появява пространството между импулса и реакцията. А в това пространство започва възможността за избор и нашия потенциал за справяне.
И именно тук СПОРТНАТА ХИПНОЗА намира своето естествено място , не като нещо отделно, а като начин да се достигне до слоя, в който тези модели живеят. В състояния, свързани с алфа и тета мозъчни вълни, умът става по-фокусиран, по-възприемчив и в същото време по-малко защитен. Това позволява достъп до същите онези вътрешни структури, които са били изградени в ранна възраст, но този път в контекст на осъзнатост и насоченост. Там моделите могат да бъдат видени, преживени и постепенно променени, не чрез усилие, а чрез повторяемо вътрешно преживяване, което създава нови невронни пътища. И когато това преживяване се повтаря достатъчно пъти, то започва да се превръща в нова вътрешна реалност, към която тялото и поведението постепенно се адаптират.
И може би най-същественото тук е, че целта не е да премахнем автоматичността, а да я трансформираме. Защото автоматичният режим не е проблем, той е необходим за съществуването ни. Проблемът е в това какво съдържа той. Когато този слой е изграден върху страх, съмнение или натиск, той ще води до същите резултати. Но когато бъде преработен и подреден чрез осъзнато преживяване, той може да се превърне в най-големия ресурс на атлета, в онова стабилно вътрешно състояние, което се активира без усилие, точно когато е най-нужно.
И може би именно тук се крие една от най-ценните промени в начина, по който гледаме на представянето, че то не започва от техниката, нито от стратегията, нито дори от мотивацията. То започва много по-рано, в начина, по който сме се научили да бъдем в света, в начина, по който нервната ни система е свикнала да реагира, в онзи тих вътрешен слой, който носим със себе си във всяка тренировка, във всяко състезание, във всеки момент на избор. И когато този слой бъде видян, разбран и постепенно пренаписан, тогава представянето престава да бъде борба със себе си… и започва да се превръща в израз на нещо много по-дълбоко и много по-истинско.
